Камелия Мирчева
Човек се ражда , живее, умира и нека роденият по късно си спомни за тези които са били…
/
Надпис на Омуртаковата колона/
Обработва българинът земята си,
все оправя живота си и все чака някой друг да му реши проблемите - я някоя
силна държава, я Бог …. И като че ли забравя онази мъдрост, в която се казва: “Ако сам не си помогнеш, никой няма да
ти помогне”.
Живее си
българинът поколение след поколение, векове след векове и често забравя за
това, което е било - род, бит, традиции, фолклор. Жалко, защото мъдростта на
живелите преди нас би могла не само да пречисти
душите ни, но и да ни направи по-добри.
”Човек дори и добре да живее”, дори да успее да покори част от света, дори
да натрупа купища пари едва ли би бил удовлетворен от живота си, ако го няма
„роденият по-късно”, ако е заличена родовата памет. Защото родовата памет е
идентичност. Тя
е мерилото затова откъде си тръгнал и какво си постигнал. Тя е възможност да
промениш своя живот и този на поколенията си, избягвайки грешките, на тези
които са живели преди теб.
снимка: Георги Павлов
Човек се ражда, живее,
умира…Преживява живота си, носейки в себе си своите болки и радости. Върви по
своя път, понякога бавно, понякога забързано. Върви той, но край него
прелита времето. Отлита онова
безвъзвратно отиващо си време, което никой не може да върне…
Живее живота си човек, ядосва се, понякога за много дребни неща, дели
имоти, сърди се, радва се...И един ден се събужда и разбира, че голяма част от
живота му е преминал. И тогава идват въпросите, съмненията, удовлетворенията.
Понякога човек твърде късно проумява колко много време е отделил на маловажни и
безсмислени неща и как е пропуснал
важните.
Снимка: Камелия Мирчева
Човек се ражда, живее, но до края
на своя земен път носи в сърцето си частица от родното си място. Защото колкото
и да се опитваме да се чувстваме част от някъде-от някой по-голям град, столица
или част от света, в нас винаги остава
по нещо, което ни връща назад, към родния дом, към детството…
Снимка: Йоана Банкова
Защото всеки човек носи в себе си част от своето детство, носи
спомени, събития, случки, приятелства, радости, болки и щастливи мигове. И
винаги идва ден, в който започва една равносметка за това какво си постигнал,
как си реализирал мечтите си, дали си благодарил на хората, които са те
отгледали, възпитали и подкрепяли…
Винаги идва ден, в който трябва да бъдеш честен единствено пред себе си… В
такива мигове човек трябва да може да се обърне назад и да изкаже почитта и
благодарността си на хората, които са оказали влияние в живота му…
Защото всеки един човек е една
огромна Вселена. Всяко едно общуване
оказва влияние. Дори едно негативно общуване може да бъде полезно. То би могло
да помогне на човека да разбере какъв не би искал да бъде. Защото човек винаги
има избор в това какъв да бъде, как да постъпи, какъв път да си избере…
В моя живот съм длъжник на много хора: на
семейството си – за любовта и подкрепата, на учителите си - за знанията, които
ми дадоха, на приятелите ми – за това, че направиха живота ми по-пълноценен, на
хората, които ми създаваха пречки – за това, че пречките им ме мотивираха да
продължа да се усъвършенствам и отключваха един своеобразен „инат” в мен, които
ме караше да продължавам да постигам целите си, въпреки трудностите…
Там в Балкана има едно вълшебно място, което ме прави част от Вселената - Лесидрен, моето родно
село. Мястото, в което трудно бих могла да живея твърде дълго, но и не бих
могла да живея дълго, без да се завърна в него.
Лесидрен, мястото, в което все още витаят
магиите на легенди, предания, а красотата на природата е толкова съвършена, че
тайничко си пожелаваш да останеш завинаги там. Но въпреки това тръгваш нанякъде,
устройваш добре живота си, като дълбоко в себе си вярваш, че някога ще се завърнеш.
Защото Лесидренецът вярва, че камъкът си
тежи на мястото. Лесидренецът винаги се
завръща. Възстановява старата къща или
строи нова, за да остане...
Защото има някаква магична сила в това място, която те кара да страдаш,
когато си далеч от него. И знаеш, че трябва да се върнеш, дори само за няколко
дни, защото само тук можеш да докоснеш слънцето, гората, вятъра, въздуха. Само
тук отрупаните дървета в сняг са като в Андерсенова приказка Тук можеш да чуеш
песента на щурците нощем и да усетиш лунната тишина. Само
тук можеш да бъдеш напълно щастлив, без да се питаш защо...
Започнах да
пиша тази книга много отдавна, още през 1983г. Отначалото просто записвах
разкази, свързани с легенди за имената на местности. После започнах да проучвам
обичаи и традиции. Рових се в архивни документи, търсейки нещо за Лесидрен.
За съжаление
материалите, които успях да намеря не бяха много. Изминалите години бяха
заличили голяма част от паметта. Оказа се, че са унищожени и многото документи,
които са се съхранявали в старото кметство. Времето бе разпиляло събития и факти. Стана ми толкова тъжно, че
реших да събера останалото и да го подредя в малък ръкопис.
Така
подготвения ръкопис стоя години наред сред книжата ми до момента, когато преди
години синът ми ме накара да му разкажа за нашия род. Оказа се, че знанията ми
не бяха толкова големи. Неговия въпрос ме провокира да направя едно по-сериозно
проучване. Не предполагах, че ще е толкова трудно. В процеса на работа по
родословното дърво се оказа, че много от родовете в Лесидрен са свързани. Това
доведе до създаването на родословни дървета и на други родове, които по една
или друга линия имат връзка с нашия род.
През
изминалите години си мислех, че ръкописът е завършен, но постоянно се появяваха
нови неща, които не можеха да не бъдат включени.
Уникалността и величието на едно
населено място е свързано с хората, които живеят в него. А в Лесидрен са живели
и живеят много изключителни хора.
Понякога ние често минаваме покрай
тях, дори не ги забелязваме и те си отиват от този свят самотни и забравени,
отнасяйки със себе си не предадената на никого своя мъдрост.
Като дете участвах в един литературен кръжок с
ръководител моята учителка по български език и литература, невероятният педагог
и изключителен човек Величка Нинова. Тя ни беше поставила домашна задача да
записваме народни песни от Лесидрен. Изпълнявайки съвестно поставената задача
се срещах с възрастни хора, които ми казваха не само текстовете на песните, но
ми разказваха и за своя живот. Някои от тях се радваха на децата си и
разказваха с умиление за тях, други просто бяха толкова самотни, че искаха да
си поговорят с някого. През годините записвах не само текстовете на
народните песни от Лесидрен, а и
разказите на хората.
Годините минаваха. Занимавах се с ръкописа само през времето, когато си
идвах в Лесидрен. Постепенно и внезапно си отидоха от този свят и моите първи
учители по рисуване и приятели – художниците Мирчо Вътов Мирчев и Петър Дочев.
Не можех да завърша ръкописа си, без да пиша за тях, защото те са не само част
от Лесидрен, но те са част от моя живот. Отиде си твърде млад и Петко Куцаров.
Лесидрен загуби и изключителния режисьор Въло Радев, който за мое
огромно съжаление не познавах лично, а само чрез неговото творчество. Така беше
написана онази част, която включва биографични данни за известни творци от
Лесидрен.
Аз съм от
Лесидрен. Въпреки че съм родена в Тетевен. По някакво нелепо стечение на
обстоятелствата, когато дошло време да се раждам се оказало, че акушерката
отсъства. Закарали майка ми в Тетевен,
където се намирал най-близкия родилен дом. И поради тази причина съм се родила на 7 май 1966г. в Тетевен.
Обичам
Лесидрен и се гордея с това, че съм от тук. Детството ми мина в Лесидрен. И
днес, когато живея в Стара Загора се завръщам винаги, когато имам възможност.
Всъщност Лесидрен винаги ми
липсва. Иска ми се да мога да направя нещо повече за Лесидрен...Може би някога
и това ще стане, но сега се опитвам да усъвършенствам себе си, защото си спомням онези думи, в които един мъдър човек
казва: „Някога, когато бях млад, си
мислех, че мога да променя света. С годините разбрах, че това е невъзможно. Но
повярвах, че мога да променя нещо в моята държава. С годините разбрах, че и
това е невъзможно. Но повярвах, че ще променя за към по-добро родното си място. Оказа се, че и това не е възможно за
сам човек. Поисках да променя семейството си. Но то си имаше вече свой живот и
се оказа, че докато се опитвах да променям света и държавата, в която живея,
съм се отдалечавал от него. Тъй че и тук не успях. Сега, когато съм стар вече
знам, че и това е невъзможно. В края на живота си съм сигурен в едно, че съм
пропуснал единственото нещо, което е било в моите възможности да направя. А то
е да променям себе си. Ако бях направил това, семейството ми щеше да се променя
към по-добро. Това щеше да спомогне животът в родното ми място да става
по-добър...”
В работата
си, като психолог се срещам с много хора, с различни съдби и проблеми. Животът
на всеки човек започва в неговото семейство. И от това колко обич, подкрепа и
разбиране си получил там, зависи как ще протече живота му. Едва ли има човек,
който де не си е задавал въпроси за това откъде произхожда родът му. Сега съм
на 41 години. Не съм постигнала кой знае колко в живота си - няколко
образования, няколко книги, изложби...
Но най - голямата ми радост е
синът ми, а най-голямото ми богатство винаги
е било моето семейство -
родителите ми, брат ми, съпругът ми, баба ми и дядо ми, приятелите ми...
В добри и лоши моменти, в дни на радост и
скръб те са били до мен. Знаела съм винаги, че мога да разчитам на тях.
Подкрепяли са ме дори тогава, когато не са били съгласни с мен. Бяха до мен,
дори когато вършех неща, които те не одобряваха. Позволиха ми да допусна
собствените си грешки и да не ги приема
като провал, а като възможност да се уча от тях.
Сега знам, че дори да постигнеш
най-големия успех, дори да притежаваш голямо богатство, дори да караш
най-бързата и скъпа кола или да живееш в огромна къща, не можеш да бъдеш
щастлив, ако няма с кого да споделиш всичко това.
В моя кабинет са идвали
невероятно богати хора, идвали са такива с много слава, но те са били толкова
объркани и самотни, както и тези, които не са имали нищо...
Животът никога не е само бял или само черен.
Той винаги е пълен с нюанси и е такъв, каквито сме ние самите. Хората не се
раждат нито добри, нито лоши.Те просто стават такива някъде по пътя на своето
развитие.
Ние като че ли забързани в своите дела и ежедневие пропускаме да кажем на
близките си хора колко ги обичаме. Забравяме да им благодарим за всичко, което
са направили за нас. Смятаме, че те си го знаят. Като че ли по-трудно казваме добрите
думи и добрите чувства на най-близките си хора. И идва ден, когато те си отиват
от този свят и дори да сме готови да им благодарим тях вече ги няма. Проследих
историята на моя род, заради синът ми – да помни и да знае. Да помнят и да
знаят и неговите деца.
Но написах тази книга заради
моето семейство. Всичко, което съм постигнала в живота си дължа на тяхната обич
и подкрепа. Написах тази книга и за всички хора, които биха искали да знаят
малко повече за Лесидрен и за лесидренците.
Лесидрен е невероятно място не
само с красивата си природа, но и с изключителните хора, които живеят сред нея.
Огромно влияние
в живота ми са оказали няколко човека от Лесидрен. За съжаление не успях да
изкажа благодарността си на повечето от тях. На художниците Петър Дочев и Мирчо
Мирчев, които не само че ме учеха да рисувам, но бяха и мои приятели.
Благодарна
съм и на моите учители: Величка Нинова, Стефка Маринова, Динка Николова, Илия
Стоянов, Венета Манолова, Андрей Ралчев, Миролюб Алипиев и Милка Марковска -
моята първа учителка, която ме научи не
само да чета и пиша, а и да вярвам в себе си.
Баща ми Филип Мирчев Филипов[2] е потомък на Ильовския и Нисторския род. Майка ми Райна Маринова Филипова е потомък на Въткоския и на Василковския род.
Дядо ми
/по бащина линия/ - Мирчо Филипов Диев е най-добрият човек, когото познавам.
Той е внук на Мирчо Стоянов Кацаров /Барбулски/ и на Рада Ильоска. Баба ми /по
бащина линия/ - Крайна Дойчинова Диева е родена на 9.11.1920 г. и почина на
13.12.1998г.
За съжаление не успях да дойда дори за погребението й и да се сбогувам с нея. Не успях да и кажа колко много е направила за мен. Може би тази книга е вид компенсация за това.
За съжаление не успях да дойда дори за погребението й и да се сбогувам с нея. Не успях да и кажа колко много е направила за мен. Може би тази книга е вид компенсация за това.
Тя е написана и за всеки един
човек, които се интересува от миналото на Лесидрен и хората, които са живели
преди нас. Защото”човек дори и добре да
живее умира и друг се ражда.”.
Смятам, че има какво да научим от
хората, живели преди нас. Най-малкото дължим им това да си спомним за тях,
защото сме техни потомци.
Синът ми е роден на 28.11.1989г. в Стара
Загора…[3]
Знам, че ще се връща в Лесидрен, защото
тук премина детството му. Иска ми се да му подаря тази книга. Ако някой ден си
зададе отново въпроса: ”кой е и откъде произлиза неговия род” да може да си
отговори...Искам да я подаря и на племенника си Филип, който се роди на
29.11.2007 г. и със появата си на този свят донесе много радост на всички ни.
В
написването на книгата участваха много хора, които ми разказваха спомените и
живота си. Неоценима помощ ми оказа майка ми - Райна Филипова в проследяването
на архивните документи и родословните дървета, както и дядо ми Мирчо Филипов.
Изказвам
благодарност на всички, който ми
помогнаха да напиша тази книга. На тези, които ми разказаха спомените си, на
тези, който ми предоставиха документи, снимки, записки и ръкописи.
Голяма част от записаните песни са ми
казани от Иван Сирашки. Едва ли бих могла да спомена всички, които ми помогнаха, цитирала съм в книгата възможно
най-коректно техните имена и разкази.
Снимка: Камелия Мирчева
Работих дълго върху този ръкопис, почти 25 години.[4]
Много от хората, чиито разкази съм използвала в книгата вече не са между
нас - Мирчо Вътов Мирчев, Радьо Диков Кметски, Кольо Дончев, Стоян и Райна
Кайсерски, Въло Лечев и много други.
През всичките тези години Лесидрен се променяше.
Променяше се много бързо. Много къщи запустяваха и оставаха празни,
други се строяха…
Хората, които познавах намаляваха, все по-малко деца се раждаха. Един по
един си отидоха от този свят близки, роднини, приятели...Други се раждаха...
Животът си върви неусетно...
„Животът – както се казва в една
арменска мъдрост – е като прозорец, през който всеки поглежда и продължава по своя път”...
Аз знам, че всеки човек сам извървява своя път.
В мъка,
радост, болка и щастие човек изживява
живота си. Понякога той е удовлетворен от постиженията си, друг път е гневен на
себе си или на света, в който живее.
Но винаги
има мигове и събития, които карат човека
да размишлява върху други мигове и събития . Това би могло да го направи
по-мъдър или съвсем да го обърка. Но във всички случаи човекът е мислещо и
променящо се същество. И в по-голям или по-малък аспект, той винаги търси
отговори на важни и по-маловажни за него въпроси.
И всеки
получен отговор е възможност, една наистина уникална и невероятна възможност да
промениш себе си и живота си.
Във всеки
един човешки живот се срещат хиляди такива възможности и най-често биват
пропуснати ли незабелязани...
Ако тази
книга успее да даде отговор на въпросите дори на няколко човека, значи е имало
смисъл да работя върху нея толкова години. Ако животът на хората и събитията,
описани в тази книга помогнат дори на един човек да промени нещо в себе си, то
тя е изпълнила своята роля.
Книгата няма
претенциите да обхваща всичко. Знам, че все още има толкова много непроучени и
не написани неща за Лесидрен. Много бих се радвала, ако тя провокира желанието
на някой да ги проучи и запише. Защото
писаното слово остава след нас, защото думите имат невероятна власт и сила да
оставят следи и да ни връщат към онези, които са живeли и били много преди нас.
Камелия Мирчева
2007г.
ГЕОГРАФСКО ПОЛОЖЕНИЕ НА с. ЛЕСИДРЕН[5]
Камелия
Мирчева
Землището на с.Лесидрен е
разположено в Сверните склонове на Васильовската планина, която е част от северния дял на Средна Стара
планина и се намира северозточно от гр. Тетевен.
На запад граничи със землището на
с. Кирчево /Помашка Лешница /. На север
граничи със с. Сопот, на изток със с. Голяма Желязна и на юг със с.Васильово.
Югоизточно остават селата Борима и Шипково.
Снимка:Камелия Мирчева
Землището
на с.Лесидрен обхваща 93 000 декара. Това е най-красивата природа в
Угърчинската община. Върховете Васильов – 1495 м., Стъргон – 1425 м., Койнец –
1115 м., Зеда /1485 м./, Бивола, Братеш и др. са потънали в разкошни гори и
магичният ореол на много легенди и предания за невероятният дух на балканджията. Чист въздух,
гори, множество реки и малки планински потоци са дарени на лесидренеца.
От връх
Васильов извира река Енча, от връх Бивола - Средна река, от връх Койнец -
Нушарската река, а от връх Коман - Капинската река. Всички те се сливат в
Лесидренската река, която минава през селото. Тя е с дебит средно с 250 литра в секунда. В местността „Смесите”,
Лесидренската река се влива в река Калник, която е дълга 41 км. и е наречена е така поради честите
размътвания на водата след валежи.
Лесидренската река има още един
приток на запад, в подножието на връх „Койнец”.
снимка: Йоана Банкова
/Покрай скалата на Койнец има малък горски път, който преминава през
Бивола, спуска се през местностите Момски рът, Года, Скиботна и свързва
Лесидрен с Тетевен. Разстоянието между тях е 19-20 км., но този път не е
проходим за превозни средства/.
От лявата страна на реката в
продължение на 3,5 км. на 402 м. надморско равнище е разположено село Лесидрен.
Климатът е
умерено-континентален, с мека зима и прохладно лято. Средногодишните валежи са
от 700 до 900 л. на кв.м.
По-големи наводнения, вследствие придошлите
води на реката, при които са отнесени къщи и орехови дървета е имало през 1897,
1916, 1923 и 1933 година.
/За наводнението от 1897г. се пазят
сведения в български исторически архив/.
Кольо
Дончев /роден на 9.5.1914 г./ разказва, че при наводнението през 1932 г.били
отнесени и разрушени къщи от Кузурската махала.
Ветровете в Лесидрен духат главно
от югозапад и северозапад. През лятото се появява местен вятър, наричан от
хората “ вечерника”.
Растителността е богата и разнообразна. Склоновете, южно от селото, са
обрасли с букови и дъбови гори, често срещан е
и габърът. Иглолистните гори са по-малко.
снимка:Теодор Иванов
Естествената горска растителност е предимно от издънкови насъждения от благун, зимен дъб, цер, бук и габър, орех, липа и др. Изкуствени насаждения са направени от бял и черен бор, смърч, червен дъб, топола. Срещат се растителни видове от явор, череша, ясен, бряст, трепетлика, виймудов бор, лиственица, леска и дрян.
снимка: Георги Павлов
Естествената горска растителност е предимно от издънкови насъждения от благун, зимен дъб, цер, бук и габър, орех, липа и др. Изкуствени насаждения са направени от бял и черен бор, смърч, червен дъб, топола. Срещат се растителни видове от явор, череша, ясен, бряст, трепетлика, виймудов бор, лиственица, леска и дрян.
Преобладаващите храстовидни
видове са шипка, малина, къпина бъз и глог.
Най – дългата пещера в землището на с.
Лесидрен 140 м. е «Балдуиновата дупка»,
следвана от пещерата в землището до местността «Напоя» - 112 м.
Таблица №1
№
|
Пещера или пропаст
|
Дължина в метри
|
Денивелация
|
1
|
Напоя
|
112
|
30
|
2
|
Шеврадинската дупка
|
40
|
30
|
3
|
Балдуиновата дупка
|
140
|
12
|
4
|
Беглешката фурна
|
73
|
8
|
5
|
Прозорчето
|
34
|
0
|
6
|
Койнец
|
86
|
12
|
7
|
Вълчия врътляк
|
0
|
54
|
8
|
Върбата
|
72
|
16
|
9
|
Мечата дупка
|
46
|
7
|
10
|
Струга
|
38
|
4
|
11
|
Голешарката
|
13
|
2
|
12
|
Въртопа
|
91
|
42
|
13
|
Венеца
|
16
|
0
|
14
|
Корна
|
0
|
14
|
15
|
Проходна
|
30
|
0
|
16
|
Селската дупка
|
66
|
0
|
ХИДРОЛОЖКИ УСЛОВИЯ
Хидроложката
мрежа в региона е част от водосбора на река Вит. Източниците за почвена влага
са главно от падащите валежи и реките Енча, Кузурската, Нушарската, Калник.
В
региона има множество планински потоци със скални падове и скалисти брегове.
Техните притоци са многобройни къси долове, врязани в склоновете на места със
скалисти дъна и водни прагове. Изворите са малко, но с постоянен дебит и
подпочвени води на голяма дълбочина.
снимка: Камелия Мирчева
ГЕОЛОЖКИ СТРОЕЖ
Основните
скали са предимно сидиментни, изградени почти изцяло през мезозойската ера,
представена с периодите Юра, Триас и Креда. Видовият състав е от пясъчници
/50,8%/, варовици /48,9%/ и конгломерати /0,3%/. Те са мозаечно разместени по
между си и безясно очертани граници.
Пясъчниците са некомпактни и
лесно податливи на ерозия и изветряване.
Високата
част, която обхваща района от местността „Струга” на изток до местността
„Кукуруза” на запад е изградена от варовици. Към
Предбалканския планински климатичен район попадат териториите по линията:
местността „Струга” – връх „Батеш”- местността „Синия вир” – връх „Койнец”.
Скалният
състав на землището е разнообразен. Около местностите Смоянски и Точилска рът
има червен пясъчник, а южно от селото-конгломерати. Варовик преобладава в
местностите Кичера, Койнец и Голешарката.
В
подземните пластове на Енча и Куклите са се срещали черни и каменни въглища. За наличието на желязо свидетелства факта, че
до 1902 г. са правени пещи за добиването му. Въз основа на геоложки проучвания
се предполага, че в подземните пластове има сребърна руда.
Във вестник “Труд”[6]
четем:”...Природни уникати на повече от
един милион години подари на плевенския музей четвъртокласникът Борис Банков от
училище „Отец Паисий”...Борис намерил двете парчета скали край с. Лесидрен.
Момчето решило да ги отнесе в музея. Оттам се консултирали с хидрогеолози от
БАН, които установили, че намерените скални плочи са т. нар. дендридни
образования. Те са от ледниковия период и се срещат изключително рядко.”
На 4 км. източно от село
Лесидрен се намира язовир „Сопот”. Той е дълг 7 км. и широк – 2 км. Дълбочината
му достига до 28 метра. основния приток на язовира е река Калник, приток на
река Вит.Построен е през 1961 г. В
язовира има бяла риба, шаран, толстолоб, костур и уклей и отлични условия за
плаж, водомоторни спортове риболов и воден туризъм.
Снимка: Теодор Иванов
Повече снимки от язовир "Сопот" могат да бъдат видяни на линкове
http://www.facebook.com/media/set/?set=a.259922614018585.74659.100000025457975&type=3
http://www.facebook.com/media/set/?set=a.231107840233396.69803.100000025457975&type=3
снимка:Камелия Мирчева
Повече снимки от язовир "Сопот" могат да бъдат видяни на линкове
http://www.facebook.com/media/set/?set=a.259922614018585.74659.100000025457975&type=3
http://www.facebook.com/media/set/?set=a.231107840233396.69803.100000025457975&type=3
[1] Материалът е от книгата
на Камелия Мирчева „За Лесидрен и лесидренци” Издател: Арт клуб „Херос” Стара Загора, 2009
[2] Баща ми Филип Мирчев си
отиде от този свят на 11 юни 2010 година, само няколко месеца преди това на
23.04.2010 ни напусна и дядо ми Мирчо Филипов Диев.
[3] Днес, 24 юни 2012 година завърши семестриално
бакалавърската си степен със специалност „психология”
[5] Материалът е от книгата
на Камелия Мирчева „За Лесидрен и лесидренци” Издател: Арт клуб „Херос” Стара Загора, 2009
